*********************************************

Нямаше и помен от дъжд през последните няколко седмици. Земята се разпукваше като лански кестен, забравен под астмата, а пепелта по селските улици наводняваше нозете до глезените, превръщайки галопирането на махленските дечурлига в бедствие, сравнимо по коефициент на ентропия само с ураганите в Индийския океан. Нощта се спускаше ненадейно, обикновено придружена от звука на стържещия ми стомах, чиито дълго игнорирани нужди, отчаяно търсеха излаз на внимание. Беше един от малкото случаи, в които се прибирах доброволно, без чужда намеса. Отворих портата на външния двор, разкривайки лунен селски пейзаж с присъщите му притихващи вечерни звуци... Сърцето ми прескочи удар, оставяйки ме с впечатлението за безтегловност в пространството: тъмна купчина неидентифицируема материя се мъдреше в средата на двора. Смътни лунни отблясъци дефинираха обема й, придавайки й оня тип мистериозност, който провокираше космите по тялото ти да прерастнат в гора от лоши предчувствия. Запазих самообладание точно толкова, колкото е нужно за заемане на стартова позиция и на един дъх се намерих в къщата, залоствайки вратата след себе си. Заварих мъртвешка тишина, така нетипична за това време на денонощието, в което моментът на равносметка събираше две несъвместими ежедневия: отруденото, всеотдайно, машинално и мъдро като света ежедневие на селския работник, с безгрижното, ведро, безразлично -цинично ежедневие на селския поет. Обикновено сблъсъкът беше феноменален. Не и тази вечер. Заварих баба ми, приведена над тенджерата на котлона, сълзите й напоително осоляваха бълбукащото ястие. Дядо ми – кръстосал колене пред почти празната еднолитрова пластмасова кана за вино, подпрял глава с две ръце и дълбоко погълнат от фигурите по найлоновата мушама пред себе си. По тези места тишината предвещаваше само нещастие...

Учестеното ми дишане трябва да е привлякло внимание , защото след миг двете същества, така вглъбени в себе си допреди малко, се вторачиха в мен с еднаква по интензитет строгост. Единственото състояние, в което емоционалните им спектри се сливаха единодушно, бе в безмилостното им отношение към мен.

"Какво се е случило"- промълвих с пресъхнал от уплаха глас...

"Почна се..."- изплака баба ми, отстъпвайки крачка назад от врящата смес на котлона, и хващайки с една ръка престилката си, умело изсекна в нея гъста лепкава субстанция.

"Амин!" - провикна се дядо ми с жест на пресилена благодарност към небесното царство, потъвайки отново във вглъбения си пъзел.

"Почнат ли да измират магаретата...свършекът на света е близо" – продължи монотонния си диалог баба ми и размахвайки дървената лъжица високо над главата си, неволно събра с нея катранените паежини, обгънали комина на печката отпреди десетилетия. С дълбоко прискърбие наблюдавах траекторията на лъжицата в обратния й ход към тенджерата на котлона. Сърцето ми отброяваше последните секунди на сбогуване с вкусната вечеря. Помислих си за точките на необратимост във времепространствения континуум, в които ентропията надделяваше над всяко усилие да върнеш нещо в предишното му състояние.

Минута, две преминаха в откровено взиране един в друг. Пръв се отегчи дядо ми: "Намерихме Събка край воденицата.." - и той ритуално отпи, колебаейки се дали да не прелее капка вино в памет на вярното магаре, но здравият разум винаги го спасяваше в моменти на разточителство. Въздъхна..Монолога поде баба ми: "Тодаре, Тодаре, утре да намериш купувач за каруцата, че за какво ни е каруца без магаре, сиромашките ние..." – и захлипа в сподавен плач. "Е, как защо ни е: нали се разбрахме тебе да те впрегаме, само малко да поразширим оглавниците, или да те сложим две-три недели на диета, че нема влизане...“

Прекъсна го познатата мелодия на „По света и у нас“ и в миг вечерта възвърна обичайния си ритъм. Гледането на новините винаги е бил свят ритуал по тези забравени от бога места. Той позволяваше на малкия човек от село да седне на масата за преговори на великите държави, да не се съгласи с международното положение, да напсува, млясвайки важно с уста и да си легне доволен от изпълнението на гражданския си дълг.. На екрана се показаха двама водещи, с остатъчни жестове от последно припряно заглаждане на коси, с предварително кацнали на лицето съмнително широки усмивки.

Гозбата на котлона забълбука с много ниски децибели, мухите в миг накацаха стратегически на равноотдалечено разстояние една от друга по тавана, щурците подсвирнаха късо за лека нощ, котката преустанови мъркането си, баба ми се изсекна продължително, но някак припряно, осъзнавайки риска, който поемаше.... Беше твърде късно, въпросът ми вече бе поел необратимо навън от дълбините на детското ми любопитство, примесено със суеверие.. - „И?“

Знаех какво ще последва. Винаги следваше едно и също: погледнах в посока на дъжда от шамари...

Дядо ми се извърна и замахна късо с опаката страна на дланта си, без да отмества поглед от телевизора, реших да остана на място и да отпия от горчивата чаша на отговорността, за която все ми говореха.  Противно на очакването ми, шамарът се поколеба по средата на траекторията си, превръщайки се в края й в обикновено махване с ръка, което увисна някак в пространството, предизвиквайки моментално прозрение в зародиш, което щеше да зрее у мен с години: житейските шамари се плашат от безстрашието! Вниманието ми беше привлечено от снимка на магаре, което се появи на екрана, заслушах се: съобщаваха с прискърбие за епидемия по домашните животни, която покосяваше предимно копитни екземпляри. На юг, в съседните две-три села бяха измрели стотици индивиди. Последваха кадри на разплакани селяни, с деца, любопитно надзъртащи на заден план, правещи всевъзможни гримаси и неприлични знаци с ръце, крака и всевъзможни крайници. Ухилих се. Шамарът не се поколеба. Отново прозрение. Знанието ми за шамарите досега се ичерпваше с факта на тяхната неизбежност, едва сега започвах да разбирам, че може би има начин за редуцирането им. Усмихнах се само вътрешно и задухах усилено по посока на паницата гъста каша, която баба ми беше поставила пред мен междувременно, опитвайки с всичка сила да игнорирам нещото наподобяващо крак от къщен паяк на върха на лъжицата. Едва ли имаше смисъл да регистрирам оплакване. С присъщата си аргументираност, подкрепена за всеки случай от застрашителна поза тип делва, баба ми беше в състояние да спечели всеки спор във вселената със значително превъзходство. Вече знаех, че след кратка, но много интензивна дискусия, възможното нещо щеше да се окаже почти всичко друго, само не и парче от насекомо, с тази разлика, че щеше да се наложи да го изям ревешким. Нямаше и как да се отърва от него незабелязано под строгия й подозрителен поглед, затова смело налапах лъжицата, сякаш ивотът ми зависеше от това. Не усетих значителна разлика във вкуса. Прозрението, което последва, дойде на бял кон, като рицар – освободител от плътските ми неволи: светът ми бе малък и контролируем, и то, от самата мен... Смелостта е най-изплъзващото се от определение понятие, помислих си и оставих размишленията за по-късно. В селото се случваха странни неща напоследък: епидемия по магаретата, убийства на полицейски служители… Неизбежно бе свикването на СМХ (Съвета на Махленските Хулигани).